Познавам ли те? Май че съм те срещал?
Не беше ли момичето със черните очи,
което исках да поканя аз на среща?
Аха! Седяхме на един и същи чин!
В четвърти клас, си спомням, беше.
И помня онзи първи час,
отвори плахичко вратата
и седна до един от нас.
Щастливец бях, признавам си, тогава,
когато си избра место до мен,
и всички погледи във класната ни стая
се втренчиха в чина ми потрошен.
Последен бе, в най-крайната редица,
далеч от черната дъска и тебешир,
покрит от зоркото око на даскалица,
която тайничко наричахме вампир.
Досети се, щом се усмихваш!
Припомни си онез далечни дни,
когато от любов по теб въздишах,
по теб и черните очи.
А спомняш ли си бялата си рокля
и нашите три усмихнати деца,
които днес със нас ще отпразнуват
петдесет годишна любовта?
Познавам те и съм те срещал
всяка сутрин, обляна в утринни лъчи,
и цял живот съм бил щастлив, че ти отсреща
прегръщала си ме със черните очи.
