Децата са страхотни дизайнери! А когато на едно място се съберат повечко таланти, резултатът вкъщи е видим и винаги зашеметяващ.
Още с влизането у дома, можете да усетите стила на нестандартното. Портмантото ни прилича на коледна елха. Шкафът за обувки е почти разглобен, чекмеджето му често липсва, а когато е на мястото си, е пълно със солети и гумени мечета. Показваме гостоприемство още на прага. Всеки гост е свободен да се почерпи колкото поиска, стига да не му прави впечатление, че солетите са нагризани, а по мечетата има следи от козината на Пройка (котката).
Холът е истинска революция в тенденциите в интериорния дизайн. Диванът предоставя комфорта на спа комплекс, построен в бомбоубежище след Първата Световна война. Цветът му наподобява лилава зебра, накъдрена от 220 волта напрежение. Веднъж преглътнеш ли пружината, която разтрива дясната ти подмишница, вече спокойно можеш да се насладиш на 47-инчовия телевизор, от който 24 часа в денонощието се усмихват Блипи, Геко и Од Боц. Вероятно тези герои ги има в повечето къщи, обитавани от деца, но едва ли същите се борят за глътка въздух над 30 см синьо-жълто-зелено-червена ивица „натрошени“ пиксели на екрана, получени вследствие неистовото желание на Велизар да убие някой от братята си.
Обичаме различното. И искаме всеки ден да бъде свежо, разнообразно и уникално. Затова не инвестираме в скъпи подови настилки. Използваме ваденки. От дъвки, от зрънчо и шоколадови яйца. Понякога в употреба влизат и етикетчета с цени. Така паркетът ежедневно е застлан с неподражаем килим. Онзи ден ми отне близо час, докато изчопля китайската ваденка на Уинкс, обилно поръсена с брокат и падащи звездички, занитена допълнително с полуразтечено етикетче от кроасан с надпис 0,90 лева. Усилията ми не бяха оправдани, тъй като преди да изсъхне потта от челото ми, на пода се появи черга с бойна сцена на костенурките нинджа.
Преди хиляди години с ръба на прахосмукачката ударих мазилката в кухнята. Стара къща, понапука се лекичко. Показа се една малка дупчица, в която трудно можеше игла да забиеш. Откакто Роско я забеляза, дупката заприлича на кратер и заплашва скоро да катурне цялата стена. Макар да звучи страховито, всъщност и тя има своето точно място в интериорния замисъл на нашия дом. Картината на непрекъснато ронеща се мазилка, разширяващо се петно голи тухли и звукът от малкото пръстче „Чоп, чоп, чоп“, ме връщат директно при динозаврите, когато нямах толкова деца и публикувах на стената си с длетото.
Кухненските шкафове са си още на мястото. Но какво има в тях – никой не знае. Понякога вадя колички с дистанционно, понякога само – дистанционни или части от пантофи. Често се случва да посягам за черен пипер, пък да вадя пакета с пелени. Обратното също се случва и тогава Борето не е доволен.
Достъпът до хладилника е силно ограничен. По вратата му висят залепени стрели от арбалет, лък, гумени патрони и дъвки. Сериозни акробатични умения за необходими, за да го отвориш, без да си извадиш някое око или парче дъвка да не се залепи за косата ти. Да се чуди човек що сме дебели.
В трапезарията е доста вълнуващо. Там ходим на зиг-заг. За да засилим усещането за фън-шуй по целия под има пръснати царевични пръчици, близалки и определено количество морска сол за здраве и добър имунитет. Понякога Борко пренарежда декорацията, изяждайки я. А на стените може да ни завидят дори уредниците на Лувъра. Живопис от плодови пюрета, натюрморт от каши, пейзажи от пресовани картофи, пресни домати и вратни пържоли. Хем си си вкъщи, хем си на ресторант – отвсякъде можеш да чопнеш по нещичко. Даже безплатно!
Много често ми задават въпроса: Имате ли тоалетна? Имаме, разбира се. Вярно, че понякога използваме и задния двор за неотложните нужди, но като във всяка нормална къща, ни се намира и тоалетна. Която съвсем не е нормална, но върши работа. Вместо с фугин, плочките са уплътнени с паста за зъби. Не е много красиво, но винаги се носи свеж аромат, без значение интензитета на ползване. Понякога сифоните също лъскаме с паста, а котленият камък се слива артистично с декорацията.
Поставката за тоалетна хартия не се използва. Не че си нямаме, имаме, но обичаме движението. И се грижим както за своето физическо здраве, така и за това на гостите си. За да стигнеш до блаженото парче целулоза, трябва или да се извъртиш на 180 градуса около собствения си кръст, или да се разтегнеш и с върха на пръстите си да я събориш от шкафа над умивалника. Или просто да притичаш до мокрото помещение в проветрив вид, за да си вземеш ново руло, ако старото се окаже на недостъпно или неоткриваемо място.
Остана да ви разведа из детската. Там обзавеждането е съвсем минималистично. Има един креват с изяден дунапренен дюшек. Парчетата му се валят из цялата къща. Леглото се използва като склад за играчки, защото начупиха кошарата за съхранение със зъби и нокти и изплюха частите й в тоалетната. Щорите са накъсани на ресни, за да не са лишени децата от пряка слънчева светлина и съседите от денонощно шоу. На стените имаме футболна врата, бръмбар в народна носия и космически кораб, заплетен в тиган спагети. Спагетите всеки ден стават все повече и повече. Тоя кораб скоро няма да се измъкне!
Врати почти нямаме. Капаците на кабелните ни канали са отдавна извадени и превърнати в мечове, а кабелите ни се пречкат в краката за стимулиране на вестибуларните апарати. Масите у дома често се държат на два крака или на истинска магия и като цяло у дома нищо не е такова, каквото изглежда.
За втория етаж няма да ви разказвам. Там са спалните на момчетата. Не съм се качвала горе от триста години и мога само да гадая за интериорните им решения. И тази крачка към запознаване със семейното ни жилище ще направя, но когато спретнем един по-читав и дълготраен ремонт долу. Мисля си да започнем със заличаване произведенията на изкуството от стените. А ние с децата имаме голям опит в боядисването.
Когато и да ми се е наложило да хвана четка, все бременна съм била. С Бранимир слагахме вътрешна изолация и пребоядисах къщата в София. С Велизар гласихме бебешка стая – цялата я боядисах. С Роско шпакловахме втория етаж и после го боядисах. С Борето се хванахме ремонт на хола да правим – пак боядисвах.
Като стигнах до извода, че ни трябва по-трайно разведряване на стените у дома, рекох на татко им:
– Да вземем да ударим една боя, а?
А той ме погледа, погледа и отвърна с въздишка:
– Айде да го отложим за след десет годинки, когато вече може да си в критическата…
