За синовете си много бих писала – вярно е, че са мои деца, и животът ми, зная, орисан е да съм тяхната втора съдба.
Да съм тяхната сила и вяра – вечно в сянка, но винаги там, дето болката ражда пожари и човек се оказва най-сам.
Да съм тиха, но винаги силна. Да съм рамо, протегната длан. Да ги вдигам в моменти безсилни. Да им шепна: „Ти можеш, аз знам!“
За синовете си много бих писала – вярно е, че са мои деца! Като майка на тях съм орисана да съм техният пристан най-свят!
