Хубавият ми Велизар се роди в един свъсен октомврийски ден. Небето беше толкова черно, че сякаш всеки момент гранитни плочи щяха да заплющят. А аз преносвах повече седмица и около мен падаха глави и кратери се отваряха. Както и да е, не е важно. Важното е, че по онова време господин Георгиев, опиянен от мисълта, че ще има втори син, толкова летеше в същите черни облаци, че беше запретнал ръкави и сам бе изградил с много любов и старание инсталацията за парно в цялата къща. По цял ден прекарваше при котела – галеше го, бършеше го, свързваше някакви машинки. Котелното се беше превърнало в истинско женоубежище за него, тъй като никакъв не ми се мяркаше пред очите. А аз там хич не обичам да ходя.
Но в съдбовния 22-ри октомври явно въглищата са му проговорили. Доближи се на безопасните 7 метра от мен и ми продума с непривичен за 130-килограмов мъжага гласец:
– Гогинце, котелът е почти готов. Искаш ли да ти го покажа?
Не го убих. Дори не го замерих с нещо, а отидох да видя котела.
Обясняваше ми той за тръби, разширителни съдове, за топла и студена вода, за температура. И както си бъбрехме, взе нещо да ми мокрее. Тъкмо да му правя рекламация на инсталацията за топла вода, поглеждам и хоп! Моите тръби спукани! Той се уплаши за миг, аз от радост подскочих. Като се окопити, ми вика:
– Леле, Гоги, виж! На късмет е! В котелното ти текнаха водите! Енергетик ще го правим!
Тряснах го с два донбаски в слепоочията и отидох да раждам.
Досущ като донбаските въглища, Велизар е такова хлапе, чийто горещ, все още 6-годишен житейски път, трудно би се събрал в няколко енциклопедични тома.
Докато беше в яйцето, всички го наричахме Пешко. „Как е Пешко?“, „Расте ли Пешко?“, „Рита ли Пешко?“. Съгласете се, че Пешко звучи толкова мило, че да си представите плюшено кученце или пухкаво бебче. Така си представях и аз моя нероден Пешко – сладък, розовичък, благ и излъчващ безкрайно спокойствие.
Велизар се роди сбръчкан, лилав и дерящ се. С гръм и трясък, и подчертавам – дерящ се! Навън плющеше такава октомврийска буря, че дърветата се бяха разбягали, а по улиците на градчето ни плувнаха крокодили. Високочестотният рев на Велизар разби няколко градоносни облака, а една светкавица замръзна в небето и се отказа да пада. Ултразвуковото му излъчване прогони четири семейства прилепи от пернишкото село Кондофрей, делфините край Калиакра решиха окончателно да емигрират в Камбоджа. Цяла нощ екипите на гражданска защита дежуреха в района на болницата, като официалното становище беше, че чакаха гръмотевицата да падне. Е, не падна. И крокодилите изчезнаха, и няколко от дърветата не се върнаха на местата си. Пред Общината гръмнаха седем пъти с черешово топче – древен ритуал, укротяващ лами, змейове и други митични създания. На шестия път оръдието се самовзриви и една цепеница помете дузина общински съветници. Ритуалът не беше довършен.
Велизар се роди със зъб. Истински, пълноправен първи долу, вдясно млечен зъб! Освен че втрещи медицинския персонал в отделението, още докато бях на магарето, се опита да ме ухапе!
Велизар има много имена. Пешко бързо потъна в забрава, тъй като вече не предизвикваше асоциации с плюшено кученце или пухкаво бебче. Известен е и като Папи. Напук на останалите деца, които проговарят с думички като „мама“, „тате“, „бу-бу“ и дори „алигатор“, за сефтето си той избра думичката „папи“. Не знаем какво означава, макар че докато я повтаряше, винаги сочеше към набора касапски ножове. Един път на две години го наричаме галено Зарко или Зари – само когато е добър и послушен. Значи, до тук общо три пъти и той не се припозна в обръщението.
В градината е известен като Вили. Пак на галено. Защото там е послушен, усмихнат, раздаващ целувки и прегръдки на всеки. У дома никога не ме предразположил да използвам това му име. Когато го попитат „Как се казваш?“, а той иска да се покаже като добро хлапе, се представя като Вили. Когато не иска да прави добро впечатление – просто ръмжи. Онези, които го виждат за първи път, или ги мързи да помнят всичките му имена, му казват просто Бозавия. „Къде Бозавият?“, „Слуша ли онзи Бозавият?“, „Що не доведе и Бозавия?“. Едва ли с другите хора влагаме еднакво значение на обръщението Бозавия. Аз лично го свързвам с леко кафеникавия привкус, който оставя в цялото ми същество 32 секунди след като сме си казали добро утро.Останалите отдават значение на прозаичния факт, че е рус, светъл и… бозав – нямащ нищо общо с тъмната си майка и ярко открояващ се от тримата си братя. Хората закачливо ме питат „Откъде го открадна?“, а аз сериозно, с надеждата да ми повярват, отговарям, че всъщност Велизар е потомък на великия викинг Рагнар Лодброк. Внук е на близка приятелка на моя пра-пра-пра-леля, която живее в Норвегия и която го е изпратила на гости в България, за да обмени културни ценности още от малък. В същата връзка настойчиво се опитвам да убедя събеседника си, че за викингите е напълно нормално да ядат шишарки, да смучат ушите на другарчетата си и да плюят в чуждите сокове. Номерът често минава, до момента, в който Велизар не се появи с изцъклен поглед и не изсъска: „Мамо, не лъжи! Твооооооооооой съм ссссссиииииии!“. Това е и моментът, в който бързо се налага да тръгваме, ако успея да го накарам да си извади главата от пазвата на отсрещния.
Мечтая да си направим семеен портрет. Веднъж го заведох в студиото на познат, където за половин час накъса декорите, разпра плюшените играчки, използвани за реквизит, обязди коледното еленче и прегриза кабелите на студийното осветление. Но това беше очаквано, защото Велизар е бърз като стрела – обикновено се движи със скорост 7 сока в минута, 3 чифта дрехи в час и 5 щуротии в секунда. А когато се укроти и застана мирен за снимката, извади благия поглед, който пукна най-широкоъгълните обективи и вкара фотографа директно в матрицата. След случката в студиото баща им предложи да викнем художник. Представих си подстриганата с мачете брада на горкия човечец и заврените до първа фаланга пръсти на Велизар в цветната му палитра. Нужно ли е да споменавам, че и до днес нямаме семеен портрет?
Всъщност Велизар е много добро хлапе. Когато не бута двегодишния си брат от ръба на дивана. Когато не се тръшка, защото не си му дал да си поиграе с включения моторен трион или пък в последния момент си го спрял да завре черпака в кухненския робот. Когато не бърка с цяла ръка в ауспуха на колата и когато не хапе баба си. Когато не дере очите на батко си и не скача отгоре му като трамбовка. Когато не пие вода от тоалетната чиния и когато не черпи другите деца с хапчета за съдомиялна, убеждавайки ги, че са бонбони.
Велизар е истински симпатяга! Той е любимец на всички. И затова никой не вярва, че у дома само той ми стига за четирима. А аз не проумявам, как след неговата поява се престраших да родя още двама!
