Ден 29-ти от домашната изолация.
Не исках да пиша за извънредното положение. Всички пишат за него. Хората броят пакети с ориз, леща и пясъка на Малдивите. Маникюристки се хвалят в социалните мрежи, че шият маски, заварчиците шият маски, а фармацевтите се дегизират като заварчици в аптеките. Какво още бих могла да добавя? Исках като нормалните хора да спя, да ям, да дебелея и да продължавам кротко да си живея в лудницата. А мислех, че и без домашна изолация фамилията ни достойно доказва способностите си да събаря къщата и да малтретира съседите.
Разбрах, че живея в заблуда, след като днес сутринта прекарах 15 минути прегърбена с точилка в ръка, мъчейки се да извадя набутана количка в процепа между кухненския плот и пералнята. С първите наченки на ишиас извадих играчката. Зарко я взе. Роско започна да пищи и да го бие. Дадох му друга същата количка. Не я пожела. Разтървах ги, но продължи да пищи. Зарко заряза количката, Роско я взе. Спря да пищи. Велизар видя, че Роско е докопал количката и започна и той да пищи. Предложих му другата съща количка. И той не я взе. Сбиха се пак. Зарко изкопчи количката, побягна пищейки. Роско пищеше подире му. Велизар се спъна в проходилката в средата на хола. И двамата се разпищяха. И се оказаха без количка, защото Борето я беше докопал. Роско я дръпна от ръцете на бебето. И тримата гръмко пищяха. Минутка по-късно количката беше захвърлена в лопатата, с която събирам боклука. Велизар беше поседнал на стенно окачения радиатор, Роско късаше учебника по история на батко им, а бебето дъвчеше сюблимен момент от атаката на Берлин. И още пищяха.
Явно карантината се отразява добре на способностите им да се присмиват на първичния хаос.
Обявяването на извънредно положение ни завари насред чудната Стара Загора. Красив град на 8 000 години. Почти сме си връстници. Вековният ми стаж като безсмъртна майка бързо ми подсказа откъде ще задуха вятъра. От онази страна, където малките деца тормозят и трошат нервите на майките си по 22 часа на ден; където тийнейджърите се нервят, скатават се и трошат нервите на майките си по 23 часа на ден; където мъжете се размотават, ядат и трошат нервите на жените си по 24 часа на ден. Вятърът, който скоро щеше да ме духне челно в десетката, е познат със скорост близка до тази на светлината, а разрушителната му сила оприличават на 4 килотона тротилов еквивалент.
Не си спомням за какво точно бяхме отишли в Стара Загора, но се прибрахме с 40 км/час, с приклекнал бус и подозрението на съседите, че сме откраднали наличния инвентар от двете детски градини в града.
Превърнахме задния двор в рай за децата. За онези нормалните, добрите деца, които често припознаваме в чуждите, и нощно време плачем, питайки се къде сбъркахме.
Пясъчник изкопахме, къщичка за игра сложихме. Маса и пейки за пикник, батут с олимпийски размери. Пързалка и люлка, футболна врата и баскетболен кош. Три ремаркета с играчки и автопарк за возене, за бутане, за носене, за хвърляне и за дъвчене. Например, само в пясъчника имат разпилени 13 различни лопатки, 4 закопани багера, кофи – поне 5 броя, всяка в различна степен на разпад. Няма пясък, но това е бял кахър – изгребаха го и опитаха да напълнят дупките на паяците из целия двор. Но пък има заровени пилешки кокали. Искам да се знае, че котетата ни са възпитани животни и в никакъв случай не биха нарушили правилата за хигиена, заравяйки вечерята си там. Тъкмо обратното. Децата изскубнаха кокалите от устите на котките. Животинките ходят гладни, а момчетата – с мазни ръце, полепнали с пръст и глухарчета.
Онзи ден съседката допусна сериозна грешка. Решила жената да заколи кокошка за супичка. Хубаво, ама за зла беда позиционира смъртния й одър баш до нашата ограда. Баш по времето, когато зверовете са на свобода. Привлечен мигновено от настъпилата суматоха, Велизар прелетя от единия до другия край на двора досущ като дрогирана лястовица.
За да усетите патоса в интонацията на Зарко в следващия разговор, припомнете си някой от най-емоционалните моменти на Тити Папазов.
– Бабо Недо!
– Ой, баба?
– Бабо Недо, защо убиваш пилИто?
– Ами, така трябва, баба. На супичка да го направя.
– Супичка?…
Докато кокошката се мяташе, усетила накъде отиват нещата, към ОТК колектива се присъедини и Роско. Той е далеч по-спокоен от Велизар, философски настроен и силно вглъбен в смисъла на нещата. Думичките излизат от устата му бавно и монотонно и увисват някъде в нищото като родопска народна песен между Юпитер и Сатурн.
– Зарко?…
– Да!
– Ко стана?
– Баба Неда уби кокошката!
– Ко?…
Пилето беше заклано с няколко точни попадения.
– Бабо Недо! То мърда!
– Утрепах го, баба, не бой се.
– Виж му главата! Виж я. Виж яяяяяяяяяяяяя!
– Ко стана?…
Надали жената някога е яла супа от по-стресирана кокошка. А аз срама си го бера всеки ден с тях, та не ми направи особено впечатление. Обаче бях много щастлива, че следващите дни не бяха подходящи за дворни предизвикателства. Велизар толкова беше развълнуван, че все му беше в устата:
– И баба Неда утрепа кокошката! Ей така. Бум! Тряс! С брадвата я утрепа!
Представях си го как я преследва през мрежата с още по-епохална интонация:
– Ти утрепа пилИто! Защо му резна главата? Бабо Недо, айде още едно пиле да заколиш…
Иначе слушат на двора. И цялата махала слуша как те слушат.
– Велизаре, не бъркай в устата на котката!
– Роско, не яж глухарчета!
– Боре, да се задушиш ли искаш с тоя чорап!
– Бранимире, не ги цели с топката по главите!
– Остави тухлата!
– Слизай от масата!
– Не разглобявай къщичката!
– Не мятай тухлата!
– Слизай от тухлите и се махни от там!!!
– Не се катери по улука!
– Ти уши имаш ли, бе?!?!?
– Спри да плюеш в батута!
– Защо кончето има дупка в главата?
– Вдигни си гащите!
– Защо си бос бе, момченце?!?
– Не сипвай пясък по главата на брат си!
– Що тъпчеш пясък в устата на бебето?
– Ядат ви се шамари май…
Докато водя непрестанния си монолог, крещя. Двамата подрастващи крещят, реват и се тръшкат. Бебето пищи, батко им сумти и се мръщи. Съседите се прибират, затварят вратите и пускат щорите. Дори злото куче на съседа от ляво скоро не съм го виждала – може да е умряло от нерви.
Остава повече от месец до края на извънредното положение. За това време търся къща под наем в обезлюдено селце. Съседите са започнали подписка за изселването ни от квартала. Разбирам ги хората, не мога да им се сърдя. И аз я подписах.
А ако оцелея в идните дни, ще взема да ви разкажа за приключенията ни вътре вкъщи. Започнах подписка за изселването ми от дома, но никой не иска да я подпише.
