Нищо друго не може да ме докара до състояние на истински стрес, както самото споменаване на думата „чорапи“ кара косъмчетата под мишниците ми сами да изпадат. Често сънувам кошмари. Единични бройки шарени чорапи, въоръжени с вили, ножици и вкиснати домати, ме преследват на сън, замерят ме и крещят: „Къде са ни другарите?“, „Къде са ни половинките?“. Аз бягам панически, провирам се под легла и килими, троша с глава барабаните на пералните пред мен, отскачам до най-високите върхове на секции и гардероби, и търся загубените им другарчета.
Всички вярваме в съществуването на чудовището, което живее в пералнята. Знаем, че то яде чорапи за закуска, обяд и вечеря. А най-вкусни са му през нощните часове, когато си пуснал любимия си чифт чорапи за пране и с трепет очакваш утрото, за да обуеш точно тях. Но на сутринта поне единият любим чорап мистериозно е бил изяден и денят ти губи 80% от чара си. Чорапеното чудовище, което живее в пералнята си има име във всяко едно домакинство. У дома то се нарича Пенка. „Пенка пак изяде чорапите!“, „Пенка дали тази нощ е била гладна?“, „Не се тръшкай, че ще те пусна на Пенка!“. А когато наистина много ме е ядосала, минавам в по-твърд режим: „Пеноооооо, ай, плюй тея чорапи ма, че в 5:15 сабахлям няма откъде да купувам!“ Не върши работа, но поне намирам отдушник на гнева си в празния и кънтящ барабан на пералнята.
Чорапените премеждия в нашето семейство изобщо не свършват с ядовете, които Пенка ми създава. Като цяло чорапите вкъщи не се използват по предназначение и лично мое мнение е, че са най-безсмислената част от облеклото на човек. Същата работа може да свършат старите листа на асмалъка, кухненските парцали и дори най-обикновената домакинска хартия за печене. И те като тях могат да бъдат гризани, смукани, плюти и като истински чорапи трудно могат да се задържат на краката.
Парадоксът е, че у дома никога няма читави чорапи, а в същото време именно те ми създават най-големите главоболия. Нахапани, разкъсани и продупчени единични бройки са в изобилие, намерени зад диваните, върху секциите, под кухненските шкафове. Вадила съм чорапи от водосточната тръба в задния двор, от сифона на мивката, а замирише ли на изгоряло, задължително проверявам във фурната.
Чорапите у дома се задържат в комплект до първото им обуване. Периодът от първото обуване до първото им (и последно) събуване скоро ще измести йоктосекундата като най-малка единица за време. След това биват дъвкани, гризани, поени със слюнка, дупчени с млечни и постоянни зъби, мачкани на топка, използвани за гюлета и други уреди за нараняване, захвърляни в различните краища на къщата – в съдомиялната машина, върху абсорбатора, дори в тигана с нагорещено олио. Свалят се и в движение и се мятат под преминаващите коли, в уличните канавки, в чуждите дворове или се заравят на скришни места. Най-често задаваните от мен безадресни въпроси през дългите вечери у дома са „Защо си без чорапи?“, „Къде са ти чорапите?“, „Защо от лявата ти ноздра виси чорап?“, „Защо режеш чорапите със зегето на баща си?“. Събуят ли се веднъж, два чорапа никога не се събират отново.
Започнах да купувам еднакви по вид и размери чорапи с надеждата, че колкото да ги губим и дъвчем, по-дълго време у дома ще се задържат цели чифтове. Зарко ходеше с изскочили пръсти и чорапи до петите, а същите на Роско стигаха до коляното. Аз започнах да нося мъжки чорапи, защото се присламчих към номера на батко им, а той започна да мрънка, че както никога не си намирал чорапи, сега трябвало и да дели остатъците си с мен. Чорапите на баща им по начало са за еднократно ползване – едно обуване в работните обувки, с които гази бодро из ТЕЦ-а, и ги събува, излети в бетонен калъп. Използвам ги да заплашвам Пенка, че ще й пусна да ги дъвчи, когато прекали.
Велизар вече е във втора група. И тъй като четиригодишните са достатъчно големи сами да се справят с трудностите в живота, стаята им в детската градина е на втория етаж, където неоторизираният достъп на родителски тела е строго забранен. Всяка сутрин го изпращам до стълбището, помагам му да си събуе маратонките и със свито сърце гледам как се гъне по парапета, досущ като врели спагети около пръстите ми. Когато не си доспивам в движение или не вадя Роско изпод полата на главната медицинска сестра, обръщам внимание на няколко неща: дали Велизар има чорапи; дали на краката му има само по един чифт чорапи; дали чорапите му са здрави; дали е с еднакви чорапи. А в джоба си винаги нося чифт съшити със стоманена тел един за друг еднакви чорапи и дузина единични бройки за всеки случай. Връщала съм го от третото стъпало, от петото стъпало, преобувала съм чорапи на площадката между етажите, обстрелвала съм го от долу на горе като зенитна артилерия вражески самолет.
Онази сутрин явно много ми се е спяло, защото не помня Роско да си намери нещо интересно под полата на сестрата и беше послушен. Чакам спокойно Велизар в края на деня и решавам три кръстословици, едно судоку и сканди за Свети Валентин онлайн, докато той си прибере играчките, събуе си пантофите, облече си горнището и метне през рамо маратонките. Вдигам глава нагоре по права линия и над мен като светофарна уредба заблестяват крачката на Зарко, обути в розови чорапи. Никога не съм робувала на сексистки предубеждения и всичко щеше да е наред, ако чорапите бяха еднакви. Единият светло розов на сини точки, другият – тъмно розов със слънчогледи. Бръкнах в запасите единични бройки в джоба си – нямат другарчета. Прерових раницата му – два бели, четири сини и един зелен, наяден сякаш от мишки. Набутах колкото мога по-бързо краката му в маратонките под убийствения поглед на една мама на момиченце, която свенливо попитах дали случайно не разпознава някой от двата чорапа като техен, а тя изръмжа насреща ми и побърза да си отиде. Предполагам се притесни от усмихващите се велизарови палци през дупките, големи колкото луните на Юпитер.
Преди месец, когато отивах да го прибирам, той ядеше пясък в двора на градината, бягаше бос между люлките, а леля Ванче го гонеше, размятайки един чорап в ръката си. Другия не видяла къде го заровил. Така и не го открихме. Весело ни беше и на тримата. Не знам колко ще ни е весело, когато на леля Ванче се наложи да рине чорапите му в преспите сняг.
Докато бременеех с Ростислав, се бях пуснала по течението. Никакви романтични вълнения не ме бяха обзели преди раждането на третото ни дете, защото второто вече ми беше стопило лагерите за цяло десетилетие. Исках само да излиза по-бързо от яйцето и да се отърваваме и двамата. Не бях пръснала луди пари за ританки, бодита, чаршафчета, шапчици, лигавничета, комплекти за изписване и всякакви други глезотии, защото всичко си имаше. Когато дойде време да ни изгонят с удоволствие от родилното, казах на баща им:
- На леглото в бебешката стая съм оставила всичко необходимо за изписването. Донеси го.
Той вероятно е чул:
- На дивана са ританките, в детската стая е бодито, в килера е елечето, в микровълновата са шапката и одеялото, а в кучешката колиба оставих чорапите.
Аз, нали съм една доверчива, взех си торбата, без щателна проверка, дадох я с широка усмивка на акушерката, пробутах и бебето и опнах крачка на болничното легло, наслаждавайки се на последните мигове тишина и спокойствие, далеч от постоянно увеличаващата се лудница у дома.
Пристига след малко жената, носи ми син номер 3 и с едно притеснено гласче ми долага:
- Ми то тук нямаше чорапки… Ама, такова… Едни ръкавички намерих, те сега не му трябват толкова, та тях му обух.
Нямаше по-подходящ момент от този, в който да потъна в земята, да прокопая тунел до магмата и със смачкана усмивка да се завърна силно препотена и оцъклена. Представете си трикилограмов новороден бушон, опъващ гордо петила, обути в ръкавици с къдрава дантела по краищата. На баща му нищо не казах, докато Роско не започна да яде каша и да прибира играчките си с крака. Явно от родилното сме объркали представите му за предназначението на различните части от човешкото тяло и правилното им използване.
За син номер 4 купих седем чифта чорапи. Опасах ги около кръста си като камикадзе гранати и отказах да се разделя с тях дори на магарето. Борис се роди в края на юли, а когато ни изписваха, жегата чупеше стъклата на автомобилите, паркирани на сянка. Акушерката реши, че нужда от чорапи в тоя пек няма да има. За двата изминали от тогава месеца купих още дузина бебешки чорапи, от които половината вече са част от чорапеното стадо в кошмарите ми.
Преди време баща им ми разказа за принципите на разделението в китайската икономика. Хората си имали специализирани градове за отделните производства. Както за автомобилостроенето, електрониката, тамагочитата и джунджуриите в зрънчото, така си имали и цял град за производство на чорапи. Всеки завод там прави чорапи, а на единствената борса в града се пазарят чорапи. Майките шият чорапи, бащите боядисват чорапи, синовете кроят чорапи, щерките опаковат чорапи, бабите сгъват чорапи, лелите гладят чорапи. А бе, чорапи да искаш! Малко градче, близко по размери на София. Та, чудя се, кое ще ми излезе по-изгодно в дългосрочен план? Да направя поръчка за минималното количество от 100 000 чифта чорапи с надеждата да ни стигне поне за половин живот или направо да вдигаме гълъбите за Китай, където цялото семейство да шием чорапи, да кроим чорапи, да сгъваме чорапи, да опаковаме чорапи? Току-виж сме се наиграли с чорапите. А на Пенка барем й се пригади от толкоз чорапи.
