Влезе ли септември в дома ни, обявяваме дългосрочен семеен фалит, без изгледи за скорошно възстановяване нормалната работа на предприятието. Особено, след като се сдобихме и с четвърти наследник.
Първата стъпка е да открием сезона с подготовка за яслено-градинските удоволствия. Товарим минивана с четири хлапета на възраст от 0 до 12 години; с бебешка количка; с триколка за близнаци (нищо, че нямаме близнаци); с три куфара резервни дрехи – долни гащи, горни гащи, якета, потници, ушанки; с памперси, лигавници, шест стека мокри кърпи; кубик вода за из път и цял долап хранителни запаси. Товарим и себе си – два броя родителски тела, някъде между огледалото за задно виждане и резервната гума. Баща им натиска с кутрето на десния крак педала на газта, благодари на гения си, че е избрал автомобил с автоматични скорости, и потегляме към най-близкия битак. Ходим по открити тържища и пазари, тип „зората на демокрацията“, за по-лесно сливане с тълпата и избягване на неудобни ситуации в модерните търговски центрове, свързани с дълги обяснения, че всъщност не сме семейството орангутани, избягало наскоро от старозагорския зоопарк.
Нашето семейство нагледно разбива мита за приемствеността в носенето на дрешките и предаването им от по-големите към по-малките. Дрехите на четиригодишния Велизар са лекьосани, дъвкани, плюти, с дупки по задните и предните части, и толкова пъти изпрани, че цветовите им комбинации са достойни да предложат съвсем нова RGB палитра, а остатъците от щампи разкриват нецензурни думички с йероглифи. След като осигурим краткотрайния приличен вид на двамата подрастващи на цената на доживотната издръжка на 17-членно босненско семейство, товарим по обратния ред минивана, прикачаме двуколесно ремарке, спазарено на същия битак, натоварено с три гардероба покупки, и победоносно се прибираме.
Едното родителско тяло се принуждава да остане у дома с двете хали и вечно наакания бебе Боб, а другото се жертва за придружител на Бранимир, за да обновим и неговия стайлинг, както и да изпълним енциклопедичните списъци с пособия, необходими за училище. Разкачаме ремаркето, но за по-сигурно махаме петте седалки на минивана. Потегляме, този път към някой от големите търговски центрове в града – пуберът е капризен, а когато сме двама, не искат да ни прибират в зоологическата градина – охраната е мобилизирана да опази целостта на магазините и посетителите в тях, но като цяло нямаме сериозни проблеми с органите на реда.
Остава ни кротко да чакаме безкрайните родителски срещи в градината, в яслата, в училище. Потрепваме в очакване да опразним джобовете за помагала; за учебници по български и математика на втора група; за цветни моливи и безцветни моливи; за пластилин и конструктори; за пеещи жаби и шарени килимчета, върху които по-комфортно да се бият; за охрана, която трудно охранява дори себе си от нашествието на синовете ни.
А дори снощи се хванах да гладя. Не защото съм прилежна домакиня, изрядна майка или пък по случай първия учебен ден, а защото новите екипчета, които купих за градина на Зарко и Рос явно са тъкани на крив стан от памук втора употреба. Миналата седмица и двамата мязаха на нагънат акордеон, свирещ „Бански на лалета“. Макар и със закъснение, хвана ме срам пред собствения ми непукизъм и реших да изтупам съвестта си. Докато вечеряхме, бях доста умислена, щом оставих Роско да обърне в пазвата си купа с ориз, а Зарко да го наплюе с пилешки кокал. Опитвах се да си спомня дали изобщо имам ютия. Имах бегли спомени, че май някой някога беше купувал, но пак май някой някога беше опитал да тренира хвърляне на гюле с нея. Баща им ме успокои, че преди 5 години е купил нова, след като върху старата поникнало черешово дръвче и му дожаляло да го затрие, та си останала заровена на 50 сантиметра в задния двор. Докато Зарко хапеше баба си, успях да се сетя, че чисто новата ми ютия е в гаража между бурканите с лютеница и консервите с боб.
Докато тупах праха от уменията си за гладене, Роско два пъти захапа кабела на ютията, Зарко напъха парче зрънчо в отвора за парата, а батко им се сети, че има тениска на Христо Ботев, която също може да позагладим. Щампата се разтопи и брадата на Ицето остана залепнала на ютията. Вече имаше тениска без Христо Ботев, която повече няма да има нужда от гладене. Слава богу, екипите нямаха щампи.
Необходимостта да ги изкъпем също нямаше общо нито с неделната вечер, нито с днешния първи учебен ден. (А така ми се иска да ги къпем само в неделя!) Зарко беше в настроение и позволи да му измием главата, без да ни чуят в Димитровград. Не поиска да пие шампоан и не опита да оскубе баща си. Роско нагриза гъбата и се изпишка на плочките, след като го завихме в халата. Докато пеехме „Мий си дупето, мий си дупето всеки, всеки ден…“, бебето заспа. По инерция хванах батко им под мишница, за да го къпя, а той ми изсъска, прокле ме и се заключи в тоалетната на втория етаж.
Бебето не се събуди повече и си остана мърляво. Зарко и Роско легнаха рано, изкъпани, частично загладени. На третия път, в който се заклех, че няма да го къпя, батко им излезе от тоалетната и също си легна.
В днешния празничен първи учебен ден бебе Боб се събуди пръв на разсъмване, подмокрен и омазан до ключиците, тръпнещ от вълнение да навакса пропуснатото къпане снощи. Другите станаха с добро настроение, което си е за отбелязване, защото обикновено виковете ми предхождат всяко „Добро утро“ у дома. Роско си изпи млякото с удоволствие, а аз използвах само половин пакет мокри кърпички, за да изчистя дивана. Зарко оправи два банана и хвърли обелките почти до кошчето за боклук, а не ги подложи пред краката на баба си, както прави обикновено. Батко им си намери колана само след третото „Айде, по-бързо де, дрисльо!“ и сам си загащи тениската.
На задната седалка на колата се скараха за запалка и пакет слънчогледови семки реколта 2012-та.
Пред градината беше организиран цветарски базар. Оставих половината си заплата за китки за госпожите в градината, за лелките, за готвачките, за чичкото по поддръжката, за охраната, за госпожите в училището на Бранко, за ядене и за скубане.
В градината се бяха постарали. Натъкмили украса – балони, арка, музика. Шарени конуси опасваха звездна пътека, по която тържествено преминаваха идващите. Дечицата от горните групи, преоблечени като приказни герои, посрещаха малките и ги черпеха с питка и медец за успешна учебна година. Една майка-ентусиаст рисуваше животинки по личицата им. Подаряваха балони, усмивки и всичко беше чудесно. Докато не се появихме ние. Разритаха конусите и се опитаха да ги наврат в канала. Бутнаха арката, спукаха осем балона и наплюха директорката с мед. Зарко подари цвете на чичкото по поддръжката и връхлетя в групата като градоносен облак в зеленчукова градина. Роско влезе в яслата с обувките, якето, с раницата и отказа да подари букетите на госпожите. Скри се в ъгъла и започна да ги скубе.
Закарах Бранимир в училище. Вдигна тържествено знамето. То пък се обърна наопаки, което било на война. Няма нищо, в нашето семейство вечно воюваме, но засега изгубена битка нямаме.
Бебе Боб проспа целия следобед. Беше ми кеф, но имах странно усещане за вечерните часове. Оставих Бранко в книжарницата да изпълнява училищния си списък, дълъг почти колкото „Война и мир“ и тръгнах да прибирам торпедата. Зарко опита да откъсне ръката на госпожата, докато даваше пет. Роско се беше заровил в някакви храсти и за момент се зарадвах, че някой го е отвлякъл. Лелката го обади, че играе с пръчки и е побойник. Не се впечатлих. Взехме големия от книжарницата, където замина другата половина от заплатата ми. На задната седалка се скараха пак за запалката, а после се прегърнаха по братски, защото се съгласиха с батко си, че всички са пикльовци. Докато влизахме вкъщи, Роско бръкна във водата на кучетата, а Зарко под опашката на котката. Вместо добър ден, и двамата посрещнаха баща си с „Тате, ко ядеш?“. Изядоха му салама и поискаха кюфте за десерт. Решиха да помогнат на бате, докато подвързва учебници и тетрадки. Ходихме до книжарницата за нови подвързии – тези нагризаха, изплюха и използваха за мокри кърпички, за да избършат парчетата кюфте от стената.
Довечера пак ще трябва да гладя, защото са яли лютеница в градината. И пак ще ги къпем. Нищо, че днес не е неделя, а утре не е първият учебен ден.
