От две години сме с три деца и вече не съм сигурна дали са заченати по естествен път!
Последните ми спомени за подобно железарско-ковашко упражнение датират някъде около 7 000 г. пр. н. е. Вече започвам да вярвам в теорията, че мъжът ми е успял да остави малко генетичен материал, замразен в хладилника, който аз съм използвала за изкуствено осеменяване в домашни условия. И без това имам доста бели петна напоследък, а и друг начин за сдобиването ни с три (а в много скоро време и четири) звяра, просто няма!
Денят започва рано. Между 6:15 и 7:30 – зависи колко се успи баща им за работа. И най-здравият сън не може да устои пред размърдването на възрастно тяло. Малкият е буден, ококорен и пълен с енергия. Слизаме долу, където средният също е буден и пее народни песни на баба си. Чисто гол, наспан, ухилен и изпишкал се току-що на ламината през мрежата на кошарата. Бърша пико, дупе, обличам му дрехите за градина, като междувременно жонглираме с малкия от ръце на ръце.
Батко им се събужда за училище със скоростта на летящо спукано на две топче за пинг понг. Дори скачането на средния по гърба му не повлиява особено на скоростта, само на сутрешното домашно озвучаване – вече ни чуват и в Харманли.
Къщата ухае на прясно кафе. Към 13:30 може и да го опитам.
Баща им тръгва за работа. Оставам с тримата звяра и баба им. Батко им все не знае къде са му парите за училище, долните гащи и късметлийската химикалка, с която обикновено си чопли акнето. Средният седи по турски на килима в хола и тренира оригами с чорапите си. Малкият пищи за удоволствие и изхвърля дюшека от кошарата. Изритвам батко им през вратата да тръгва на училище. Изчоплям средният от килима, сменям му чорапите и го завличам до колата да ходим на градина (пътьом „завивам“ Роско с дюшека през глава, да си има занимание докато се върна).
На задните седалки в колата ми почвата е благодатна – поникнали са тополи. Зарко закусва с тях, докато пътуваме към градината, и плюе това, което не му харесва. Пред градината 15 минути играем на криеница – той скрит в храстчето зад шофьорската седалка, а аз с мачетето внимателно го измъквам, стараейки се да запазя физическата му цялост. По пътя до групата поздравяваме мравките, чучулигите, бухалите и избягалия от зоопарка индийски слон. Проверява съдържанието на чуждите шкафчета, изхвърля 49 пъти обувките си, прегръща плюшените котета, кучета, зайчета, елени и динозаври, и 45 минути по-късно благополучно се разделяме. Взаимно щастливи.
Оставаме сами с баба и малкият Роско. Кратки схватки и приготовления – дупета, памперси, дрешки. Всичко е минало успешно, ако е изял само част от дистанционното на телевизора и не ми е издрал очите. Зарязвам го в кошарата под зоркия поглед на баба му и се качвам на втория етаж да свърша малко работа. 98 секунди по-късно през канализационната мрежа започва да се носи неподражаема миризма на прясно омазано бебешко дупе. Дупета, памперси, дрешки. В зависимост от щетата – баня, борба, пот и сополи на килограм. Всичко е точно.
Роско вече е гладен. Разбира се, аз отглеждам отлично здрави деца с перфектен метаболизъм! Щом шишето е изпразнено, нещо друго отново е пълно. И така, докато клепачите не натежат – моите или неговите – няма значение. Важното е, че бебето спи! Ебаси кефа!
През това време – пазар, метла, пералня. Прецеждам внимателно сутрешното си кафе и погребвам четирите удавени в него мухи. Вкусът му си остава неподражаем. Докато не звънне телефонът – батко им си е забравил горнището, долнището, тетрадката, тефтера, раницата и акъла в съседното село. Извършвам доставки всякакви.
Роско отново е буден. Памперсът му е за смяна, гладен е. В кафето имам удавени нови три буболечки.
Става време да прибирам средния от градина. Операцията е същата като на отиване, но в обратен ред. Проверява съдържанието на чуждите шкафчета, мята 49 пъти обувките си, прегръща плюшените котета, кучета, зайчета, елени и динозаври, казва довиждане на мравките, чучулигите и бухалите. Трима чичковци от зоопарка се опитват да укротят избягалия индийски слон, а нашият се хвърля насреща им, добрал се до мачетето ми. След 45 минути се прибираме благополучно у дома.
Баща им си е вкъщи. Роско е вън от кошарата. Със средният се бият за дистанционното. С татко им танцуваме „Арам зам зам“, а двамата спорят дали да слушат „Жаба жабурана“ или „Извел е Ганьо говедата“.
Денят напредва и е време да прибера батко им от тренировки. Целувам със съчувствие баща им по челото и го оставям сам със зверовете. Паркирам пред стадиона и търпеливо запалвам цигара. Приключват три европейски първенства по футбол, лека атлетика и надбягване с магарета. Конфликтът в Сирия е овладян и като цяло цари световен мир. Батко им се носи като родопска народна песен по стадиона. Гася спокойно седмата си цигара и потегляме.
Минаваме през магазина. Купуваме хляб, мляко, течен шоколад, мляко, луканка, мляко, вафли с ягоди, мляко, вафли без ягоди, мляко, вафли с фъстъци, мляко, царевични пръчици с бекон, мляко, солети, мляко. Чакаме на опашката. На касата се оказва, че сме забравили да купим още мляко. Пак чакаме на опашката. Прибираме се. Приготвям вечерята. Зверовете тихичко продължават да спорят за „Жаба жабурана“, „Извел е Ганьо говедата“ и Фифа 2019 (капризи на батко им). По време на спора им 9 пъти съм минала с метлата и съм събрала парчетата луканка, вафли с ягоди, вафли без ягоди, вафли с фъстъци, царевични пръчици с бекон и солети. Оказва се, че си имат запаси – малкият вади отнякъде тридневни парченца сусамки (такива не сме купували днес). Всеки преживя нещо и зяпат безинтересно Нешънъл джеографик – баща им се е наложил.
Вечерята е готова. С татко им решаваме преди това да изпушим една цигара на терасата. Заключваме всички врати, залостваме прозорците, активираме седемкратната защита против бинарни ядрени оръжия и с молба „Молим ви, не се избивайте!“, се качваме на втория етаж. Кафето ми е хванало коричка, но все още е ароматно. 14 секунди по-късно от долу се чуват писъци. Средният плюе прясно мляко насред кухнята, Роско си прави жабки в млечната локва, а батко им крещи и размята парцал, като дърта кючекиня дайре. Овладяваме ситуацията, елиминираме проблема.
Сядаме да вечеряме. Под двете столчета за хранене дивизии мравки, колорадски бръмбари и охранени сколопендри се кланят на зверовете, които ги замерят с краставици, маслини, кисело мляко, корички хляб и пилешки бутчета. Здраве да е, само мир да има, ще изчистим. Батко им е готов, вади ги от столчетата и се опитва да ги продаде в Индонезия или Южна Америка. С баща им опитваме да вечеряме. Сделката явно не се осъществява. Роско реве, батко им си чисти ушите с мокри кърпички, а средният краде кърпичките на батко си и чисти отделителната система на надуваемото магаре с тях. Пътьом дояждат остатъците от вафли, царевични пръчици, течен шоколад, и баклавата на татко им.
Време е за сън. Първи е Роско. Дупета, дрешки, шишета. След като шишето е празно, памперсът отново е пълен. Повтаряме сутрешната процедура в зависимост от щетите – баня, дрешки, дупета… Половин час пее и мята залъгалката под кревата. През това време средният реже на конфети три рула тоалетна хартия, батко им играе на Фифа, баща им дреме на дивана, а аз с огорчение изчоплям в кошчето 14-часовото си кафе. Малкият спи. Пренасям го на спалнята – като истински принц, той спи между крал и кралица. Оставам с него, че да не падне от престола си, и оказвам честта на баща им да се разправя със средния.
На долния етаж се разиграват сцени от Първата световна война. Средният пищи и съдейки по звуците, бяга чисто гол из къщата. От разказа на баща му по-късно разбирам, че сражението е наподобявало битката при Дойран, че дори я е надминало – и по кървавост, и по продължителност.
Намираме време все пак да изпушим по една цигара, докато слушаме как долу средният разказва приказки на баба си, че и на бабите на съседната пряка. Яд ме е, че си изхвърлих кафето по-рано. На камерата виждам, че бебето спи като пън – не е помръднало, откакто го пренесох. Всеки опит, обаче за отдалечаване от вратата на спалнята, е свързан с мигновено ококорване и претъркулване от леглото. Решаваме да не си го причиняваме, а и силиците ни са колкото на 59-годишен запорожец, драпащ по нанагорнище.
Лягаме си полуживи. Роско ни усеща и комфортно настанява лактите и краката си под брадите и в бъбреците ни. Кеф! Месинджърът пищи – баткото отново си търси късметлийския химикал, че няма с какво да си изчопли акнето…
И те така те. От понеделник до петък. Чета премеждията на други многодетни родители, които с нетърпение очакват събота и неделя, че да си обърнат внимание един на друг и да избегнат замразяването на генетичен материал. Още не съм сигурна, че имам смелостта да ви разкажа за нашите почивни дни.
