В нашия град общината се е погрижила площадките да са големи, хубави и да има за всеки по нещо. На едно място са събрани волейболно игрище за по-големите, люлки и пързалки за по-малките и сенчести беседки за майки и баби. Чудничко е! Вечер гъмжи от щастливи деца и усмихнати родители. А аз, обикновено в компанията на поне три от момчетата, подминавам детската площадка и се чудя кой път да хвана.
Няколко пъти съм правила опит като нормалните майки с деца да постоя на площадката. И след всеки един дълбоко съм съжалявала.
Накъдето и да се обърна, виждам някое от моите деца. Сякаш съм родила половината град! Това леко ме притеснява. На север батко им бърка под блузите на сгорещените тийнейджърки. На юг Велизар разказва семейната ни биография на непознат дядо. На изток Роско изпада в истерия, защото е изтървал близалката си в пясъчника. А леко на запад, под меките лъчи на залязващото слънце, Борето чисти същата тази близалка. С език.
Когато и да съм се лъгала да ги заведа на площадката, всъщност съм отивала с две деца. Докато Роско си разменя обувките с някое приятелче от градината, а Борето хапе по гърба първото срещнато момиченце, Велизар се изживява като възрастен. В началото хич не му е интересно да дърпа момичетата за плитките и да плюе в соковете на момченцата. А в края не са останали деца, които да тормози. Затова налита директно на майките им. Без много-много да подбира, разбутва конкуренцията и се настанява на пейката между поне три дами и хич не се интересува дори да обсъждат най-важната клюка в региона.
– Ти как се казваш?
– Пепи.
– О, здравей, Пепи! Какво ядеш?
– Семки. Искаш ли?
– Да!
Прибира целия пакет пред изумения поглед на майката и продължава нататък.
– А ти как се казваш?
– Таня.
– Ти какво пиеш, Таня?
– Водичка.
– Искам да си пийна.
– Велизаре, имаш си вода – намесвам се някак рутинно.
– Не, искам да пийна от водичката на Таня!
Вероятността в този момент да се появи хлапето на Таня, привлечено от ревност, че майка му разговаря с красив, рус чаровник, е много голяма. То взима бутилката с вода от ръцете на мама Таня и я надига прежданяло. Велизар само това чака. Хвърля отмъкнатия пакет със семки, които хвърчат във въздуха като фанфари на забавен кадър. Скача от мястото си и се мята на врата на хлапето. Забива нокти в раменете му и зъби в брадичката му. Поваля го от първия път! Изтръгва водата от ръцете му и цялата я изсипва върху панталоните му. Захвърля небрежно празната бутилка с разочарование и се връща на пейката да доизкара репертоара си.
– Ти как се казваш?
– Стела….
И съвсем скоро се оказва, че Пепи, Таня и Стела са забравили, че точно днес ще вечерят по-рано и бързо трябва да се прибират.
– Много рано вечерят – отбелязва Велизар и се отправя към първата баба, която попадне на пътя му.
Точно така стана последния път. На далечната пейка седеше сама глуха възрастна дама. Знам, че е глуха, защото ни е съседка. А и трудно помни кой кой е, та съмнявам се да е усетила, че момченцето, с което така добре им започна разговора, всъщност е моето дете. Иначе щеше навреме да избяга.
Приближи се нахилен като корнишон, измислил поне три-четири бели, с които да тормози горката женица. Говореше й нещо, тя му отвръщаше съвсем друго, щото хич не го чуваше. Но беше явно, че се разбираха. Аз стоях на прилично разстояние и наблюдавах кога ще стане напечено. Посегна наш Велизар към бастуна й – тя си го дръпна и пак нещо му заприказва. Започна да мята ръце като октоподче, само и само да го достигне, тя не го даваше, а през това време двамата водеха диалог под формата на два отделни монолога.
– Кажи, баба, чие момченце си ти?
– Бабо, онзи ден Роско се преби ей там на бордюра.
– На Виолета ли си, бабе?
– И има ееееей такава дупка на коляното си!
– Не си ли на Виолета… Да не си на Марияна?
– Голяма рана има и му тече кръв като на слон!
През цялото това време опитвах да спася бабата от мъките, които й предстояха.
– Велизарчо, ела. Велизарчо, остави бабата. Зарко, отивай да играеш.
Никой от двамата не ми обърна внимание.
Но когато докопа бастуна й, се намесих с най-отренирания алт, на който съм способна – с надеждата, че Зарко най-сетне ще ми обърне внимание, а бабата ще забележи, че не стоя съвсем безучастна пред страданието й.
– Велизаре, върни бастуна на бабата и идвай тук!
Велизар не ме чу, а бабата хич не одобри тона ми.
– Какво си се развикала? Не виждаш ли, че си говорим?!? Идвай, та идвай! Няма да ти отмъкна детето! Пуууууууу! Остай детето, ко ша му направя?!?!
Вдигнах рамене и им обърнах гръб – отидох да помогна на Борето да си разплете къдриците от гривничката на Изабела. Хвърлих едно око и на Роско, който приготвяше супа от камъни под пързалката. Живодарка му беше заръчала да не помръдва, докато и последният камък не стане мек колкото пресен хляб. Живодара отдавна се беше прибрала, но реших да не му развалям дисциплината – хем да е изпълнителен от малък, хем един дерт по-малко да имам.
И изведнъж бабата изпищя! Погледнах натам и що да видя? Велизар заврял бастуна под полата й и показва как Дарт Вейдър върти меча. Подскача женицата нагоре – надолу, протезите й я плеснаха по челото. Реве, скача и фъфли и цялата махала я слуша:
– Идвай и си го взимай! Идвай си го прибирай! Стига, баба, върни ми бастуна! Прибирай си гоооооо! Туй не е дете, звяр някакъв си довела!
Отиде си бабата. Размина се само с раздърпана пола, разместени протези и уплах, който няколко месеца след случката явно още не е преминал, защото не съм я виждала на площадката.
Горката женица спасих криво-ляво, но съвсем не мога да твърдя нещо подобно за кучетата. Велизар е убеден, че табелата „Забранено за кучета“ всъщност означава да задраскат домашния ти любимец, ако го доведеш на площадката. Затова и онзи ден, когато заблуден стопанин на пухкав самоед, пристъпи закона и го пусна край катерушките, Зарко побърза да въдвори ред. Демонстративно „задраска“ животинчето с червен спрей, задигнат от компанията на батко ми, с който тийнейджърите се обясняват в любов по съседските огради. Самоедът изквича, стопанинът се задави с глътка газирана вода и двамата подвиха опашки. Една част от майките доста се смяха, други шушнеха и гледаха към мен и Велизар с бялото на очите, а батко му много го би – задето е похабил спрея им без позволение. Както и да е. Стопанинът повече не си позволи да нарушава правилата. Дори не съм го виждала след това, но слуховете твърдят, че на следващия ден е минал на прилично разстояние от люлките и е разхождал фламинго. Надявам се трансформацията на животинчето да е била временна, че пази боже Велизар да притежава и подобни свръхестествени способности.
Толкоз за площадките и подвизите на Велизар. Детайлно за приключенията на останалите друг път ще ви разказвам. А майките дано не ми се сърдят, че все ги подминавам. Не съм надута – никак даже! Но предпочитам да тормозя с виковете си само четири съседски къщи, отколкото с децата да тормозим половината квартал.
