С Георгиев се взехме малко преди динозаврите да измрат. Кумуваха ни два птеродактила, а за шафери наредихме стадо тиранозаври да ни поддържат ентусиазма. Ударната вълна от брачните ни клетви обиколи четири пъти земята. Скоро след това метеоритът се бухтурдиса насред голямата локва и стана белята. Оцелелите твари ни обвиниха, че този наш магнетизъм е привлякъл камънака, но аз отричах – и обикновен тиган ми върши чудесна работа, за да ликвидирам видовете, които ми пречат.
Както и да е. Та по онова праисторическо време сватбите бяха кротки и скромни. Фотографите дялаха каменни рисунки из пещерите, вместо да се разнасят с техника, струваща колкото 20-годишната ипотека на апартамент в центъра на София. Но пак ставаха хубави снимки. Ей ги, държат вече няколко милиона лета. Видеооператорите преписваха от стените снимките на фотографите на по-малки камъчета. Влагаха мъничко творческо мислене и като започнехме да се замеряме с тях, пред очите ни оживяваха миговете, които не искахме много да помним.
За украса оскубахме магарешки тръни от близката нива, а на излизане от църквата птеродактилите метнаха по нас дузина пачи яйца. Ефектът беше задоволителен. Заклахме част от шаферите, за да не стряскат гостите и ги пекнахме на барбекюто. Така осигурихме гощавката. А за забавлението се погрижиха няколко праисторически вълка. Придвидливо ги затворихме в клетки и 20 дни ги държахме на пост и молитва. Така жизнерадостно виеха, че хорото ни се изви на два континента.
Хубава сватба беше. И евтинка.
Снощи, няколко милиона години по-късно, в навечерието на нямадаказвам коя ни годишнина, с Георгиев се заприказвахме за днешните сватби.
Като му споделих, че за да ожениш чавето, трябва да продадеш двата си бъбрека и три деца на черния пазар за осиновяване да пуснеш, Георгиев ахна!
– Ама как така? – запита невярващо той.
Разказах му за фотографите с платинени апарати; за видеооператорите с противоядрени дронове, снимащи в 867К; за дисководещите, от чиито уста не думи, а шлифовани диаманти текат; за дизайнерите, чиито рокли и костюми притежават силата поне на Супермен; за готвачите, които все още колят и хвърлят мръвките на скарата, ама им викат гурме. И други неща му разказах, ама не ги чу, защото вече му бе прималяло. Нацяло забели очите, когато му разказах за легендарна украса от живи цветя, за която младоженците бяха платили малко повече от откупа, поискан за господина ви Хайнкен.
Сериозно се притесни, пролича му. Разтреперен от страх, привика първородния ни син. От висотата на невръстните му почти 14 години, на Бранко му дойде като гръм от ясно небе казаното от баща му.
– Бранко, като решиш да се жениш, момчето ми, хващаш булката под мишница, кумовете и сватовете. Отиваме в общината, удряте по един подпис. После сядаме в някое кафене, пием по кафе и една студена вода, щот като се ожени човек, бива да глътне една водица за кураж и отрезвяване. А след това с парите, които ще спестим от джамбурето, ни пращате със сватовете на тримесечен круиз край Карибските острови. Или си купуваме машина на времето и за сватбите на другите трима се връщаме при динозаврите!
