Онзи ден заварих Роско да плюе въображаеми кокали в шепите на баща им, докато Зарко хапеше плешивото му теме. Бранко, нахлупил слушалките, се клатеше методично, досущ като костенурка, употребила амфетамини, а Борето удряше по проходилката и крещеше от възторг.
И друг път съм оприличавала домочадието на старозагорския зоопарк, но този път мисълта ми по друг път потече. Какво ми трябваше да им избирам такива хубави, в повечето случаи съставни, дълги и не много често срещани имена? Марко, Гошо, Дончо и Страхил. Кратки, точни и ясни български названия. Като се загледам, направо са им изписани на челата, ама що по-рано не съм забелязала.
Бранимир трябваше да е Марко. Типично магаре. За чистокръвен жребец го гласяхме, но влязъл в пубертета, и за катър не минава. С големи, отпуснати и крайно непотребни уши. С инат, достоен за нобелова награда и проклетия, достатъчна да пребори характера на Круела Девил. На три метра широк мост го пусни, пак ще заседне. Ще изпъне два чифта копита, ще метне ушите връз тях, торбите от гърба си ще сурне. Заклещен, разчекнат, оплезен, така ще се запъне, че 200-тонен кран да го повдига, моста от основи ще отлепи, но магарето да си остане магаре.
Денонощно крещя. И на сън, и на яве. „Велизаре, спри!“, „Велизаре, недей! „Велизаре, чакай!“. Що не го кръстих Гошо? Представям си как се разхождаме в почивен ден, в час пик в Борисовата градина. И продължавам да врещя: „Велизаре, не бъркай в пазвата на момиченцето!“, „Велизаре, не хапи ухото на слона!“, „Велизаре, върни сладоледа на детенцето и не! Не го… мажи по блузата му…“. Вероятността наоколо да има друг Велизар е толкова малка, че трудно може да се улови и с андронния колайдер. Но пък Гошко! Сигурно ще има поне още трима-четирима. С хубавото и звучно име Велизар си отнех възможността за сливане с тълпата и незабелязано замазване на положението. Толкова по-лесно щеше да ми бъде:
– Гошо, не завирай пръчката в колелото на момченцето!
Поне 5 майки ще започнат да се озъртат за своя Гошо.
– Гошо!
– Гошко!
– Гоши!
– Гошенце!
– Гошееееее!
Всички Гошовци ще започнат да се въртят и да търсят майките си. Поне две дузини хлапета с велосипеди вкупом ще набият спирачки, за да проверят дали някой Гошо не забива пръчка точно в тяхното колело. Вероятността при рязкото спиране колоездачите да повалят поне по един пешеходец, е доста голяма. Докато прегазените пешеходци вадят изкривени спици от зъбите и ушите си, майките на падналите дечица ще бършат ревящи муцуни, за да открият кое е тяхното дете, а Гошовците ще прегазят всички наоколо, за да стигнат до майките си и да кажат „Не бях аз, мамо.“ В суматохата моят Гошо ще е пребил хлапето с колелото, ще е разфасовал фара, задния стоп и лявото огледало, и ще ги е метнал в езерото при рибките. А аз съвсем незабелязано ще продължа разходката и крясъците си:
– Гошо, не смучи ушите на брат си!
– Гошо, не мажи сополите си в блузата на жената!
– Гошо, върни кокала на болонката!
А ако някоя мама се осмели да ме заговори:
– На моят Гошко ли викате?
– Съвсем не, госпожо, на кученцето говоря… (Защото и не малко кученца се казват Гошо.)
И никой нямаше да се впечатлява. Но с Велизар номерът съвсем не минава.
Дончо. Идеално за Ростислав. Кротичък, тих и спокоен. Изпълнен със скромността на дервишите и надарен с бързината на континенталните плочи. Философски настроен, досущ като някоя 342-годишна костенурка. Баш име за костенурка си е! Способен е да седне тихичко в ъгъла, да наостри нокътя на дясното си кутре и да започне да си дълбае. В стената. И ако не го потърсиш, гласеца му няма да чуеш. Напълно възможно е след известно време магмата да нахлуе в хола. През дупката. А той, хайванчето, пак ще седи кротичко и ще си дълбае. Или тепърва ще се надига да се подмести. Направо си се представям как го милвам: „Донье, ади, мама! Ади, таз година да стигнем до градинката.“, „Донче, мамино златно, хади, слънчо, ще съмне, докато си легнеш.“, „Дончо, пак ли има аки бе, маме. Ааааа, ти два пъти си акал, докато оправим гащите….“ И така. А сега с Ростислав става едно дълго и скучно. Докато си завърша изречението, ще го задмина. Хич не си е работа.
Страхил трябваше да кръстим Борис. Той е страхотно бебе! Все едно да си вземеш малко санбернарче, а няколко месеца по-късно да се окаже, че имаш йоркширски териер с характера на баскервилското куче. Мхм. Същата работа. Гледаш го мъничко, пухкаво, сладко. Иде ти все да го гушкаш и мачкаш. А то вечно ухилено, с едни големи, кръгли, красиви очи. Вземеш го в обятията си и като забие тез невидими нокти в носа ти, чудиш се бебе ли прегръщаш или тиранозовър рекс. Че и рита. Синините ми се скриват за седмица, ако не построя правилно противотанковия ров между двама ни, докато сменям памперси. Има само два зъба, които са му напълно достатъчни с един замах да отхапе бузата и част от ключицата на човек. А правилно съхранявани лигите му, могат да решат водния проблем поне на два пернишки квартала. Същински върколак в ангелски одежди.
Казват, че човек се ражда с името си. И омешаш ли имената, не е добре за кармата. Не запомних точно, но беше свързано с това, че третата чакра отивала на мястото на седмата и от чисто бяла аурата започвала леко да лилавее. Като гледам аурите на моите момчета, от сега са минали в инфрачервения спектър, та няма да питам повече по настройките. Някой ден жените им може да ги оправят.
Само една молба имам. Моля ви, бъдещи мами, чудни момичета! В следващите поне 98 години кръщавайте мъжките рожби с чудното, приказно име Велизар. Нека се подкрепяме като безсмъртни майки!
